Алботински скален манастир, общ. Видин

Алботинският скален манастир е обявен за паметник на културата в „Държавен вестник“ №221 от 28.12.1927г. и в №100 от 26.12.1969г. Алботинският скален манастир (още Албутински манастир) е недействащ средновековен скален манастир на територията на архиерейско наместничество Кула, на Видинска епархия, намиращ се в местността “Алботин” (стара “Хайдук чешма”) по течението на река Тополовец между селата Градец и Раброво, в близост и до село Делейна. Манастирът е ситуиран високо в скалата, в подножието на която се разстила широка поляна, напоявана от хубав извор, която в миналото е била ползвана за овощна и зеленчукова градина на манастира, а срещу него са разположени Свърлишките хълмове, в които има остатъци от средновековна крепост. От него се открива извънредно живописна гледка.

Наименованието "Алботин" идва от изчезнало село със същото име, което е споменато в съкратен регистър на Видинската "кааза" от 1560 г. с изменената форма "Алтовин". В скалния масив откъм северната страна на реката е изграден манастира, като са били използвани естествени плитки пещери и скални навеси и допълнително са били издълбани помещения и пристроени външни фасади и стени.

Това е единствен манастир във Видинско, който в цялост – храма, камбанарията и жилищата (три на брой) на монасите (със зидан пред тях коридор) е издълбан с длето в скалата. И до днес в тези помещения са запазени слаби остатъци от църковна живопис на различни светии със славянски надписи.

Сред оскъдните исторически данни изпъква и споменаването на вече изчезналото село Алтовин в регистър на Видинската кааза от 1560 г. Църковната му живопис и самите помещения, които са твърде сходни със скалните манастири и килии около средновековните градове Червен, Варна (Аладжа манастир) и Овеч (днешна Провадия) също безпогрешно сочат към втората половина на XIII или началото на ХІV векове. Това подтвърждават правописът на оскъдните надписи и живопистта в храма му. Подобни манастири са дело на българските исихасти, учители на които са били двамата бележити подвижници от това време Теодоси Търновски и Ромил Бдински, ученици на още по-бележития подвижник и писател Григорий Синант – основател на Парорийския манастир със средствата на цар Иван Александър в Парория (в Сакар планина, на юг от Казългач). Срещу манастира, отново в скалата се намирала и килия, която била изпостница на подвижник от същия манастир, подобно на пещерните изпостници при Търново, Червен и Провадия.

Не е известно името на манастирския храм, но се предполага, че той е бил посветен на Възкресение Христово, заради запазилата се и до днешни дни традиция на втория ден на Великден в подножието на манастира да се правят събори и да се вият хора за възпоминание на мъртвите. Обичаят е много почитан от власите, които идват с портретите на своите починали родственици и ги окачват по клоните на вековно дърво на поляната под манастира. Всяко от хората, които се играят до обяд, е предназначено за отделен мъртвец, а следобед се играят хора за живите. Българи и власи берат росен и раздават по стрък за всеки починал.

Манастирският комплекс, както и цялата местност са леснодостъпни. За съжаление, това благоприятствало комплексът да бъде подложен на безмилостно унищожение. В по-ново време от меката скала са добивани камъни, иманяри са изкопали големи дупки, нанасяйки непоправими щети, скотовъдци са го използвали през лятото за своя добитък. Всичко това е допринесло за почти пълното му унищожение и възстановяването на обителта би било труден процес.

До манастира се стига по стръмен тесен път. Неговите части са разположени верижно, за което е съдействало както терасовидното разположение, така и извънредно меката скала. Всяко помещение е имало изход към терасата, покрита някога с обединяващ чардак, висящ като гнездо над реката. Манастирският комплекс е изграден във варовиковия масив от северната страна на реката на височина около 25 метра, като са използвани плитки естествени пещери и скални навеси, а допълнително са издълбани помещения и ниши с религиозни и битови функции. Комплексът се състои от осем помещения, като манастирската църква е разположена в средния сектор, в най-вдлъбнатата част от извивката на скалния масив. Тя е трикорабна, ориентирана според канона от запад на изток, като южната и югозападната ѝ част са напълно унищожени. Наличието на баптистерий сочи, че в храмът е служел не само за монашески молитви, но и за обществени богослужения. Северозападната част на манастира е била двуетажна. Там е и втората по големина зала след църквата, предполага се, че е служела за трапезария. Това е мястото, където духовните отци са посрещали поклонниците, гостите на манастира, оказвали са им традиционното манастирско гостоприемство след изморителния им път и са беседвали с тях, поучавайки ги във вярата. В западната част се намират другите помещения от обителта - монашески килии, магерница, изба, складове. Личат и две издълбани щерни за вода. На изток от църквата има други помещения. Едно по-голямо и след него последователно разположени множество килии, впечатляващи със скромността и практичността си. Много важна част на манастира е била естествената тераса пред неговите помещения. Тя е чувствително променена от каменоломците, които са разрушили голяма част от нея, разрушавайки и фасадните стени. Тук се намират и споменатите вече разкрити гробове, по чието разположение се приема, че гробовете са на светски лица с фамилни връзки, ктитори и благоукрасители на манастира. Единичните и по разпръснатите са на членове на манастирското братство. Името на манастирския храм не е известно.

Понастоящем Алботинският скален манастир е нефункциониращ, състоянието му е много лошо, запустял е, достъпът до него е свободен. До Алботинския скален манастир, или по точно-до подножието на скалата, в която е издълбан, може да се стигне с кола от град Видин или от град Кула. До самият манастир се достига по стръмна, тясна песъчлива пътека, в чиято основа е изградена “Хайдук чешма”.